Носталгията е гениален наркотик ако се замислите. Има силата да те стопля и защитава от сегашното, докато слага розови очила на лицето ти. Носталгията към миналото може да се превърне от навик в зависимост (и то доста бързо). Нормално е да не оценяваме и анализираме всеки един момент от сегашното – кой разполага с толкова много свободно време? Но това да усукваме и слагаме на педиестал отминали моменти, чувства и физиономии е лесно, изкушаващо.

Само по себе си имитира моментът, в който Алиса от Страната на Чудесата пада в дългата дупка и започва своето цветно приключение. Често намираме себе си падайки в дългият подземен тунел с етикет “спомени”. Изплуването почти винаги в трудно.

Едно е да въздишаш по стари снимки. Друго е да мислиш, че най-добрите моменти вече са отминали. Най-дългата дума в българския език е “ако”. Често си задаваме въпроси за миналото и какво щеше да бъде сегашното ако бяхме завили надясно вместо няляво или бяхме казали “да” вместо “не”. Някои вярват, че сме родени с предопределен път. Други вярват, че можем да променим своята съдба през всяка една минута от всеки един ден. Може би истината се намира някъде по средата и има сила, която да ни води, но и инстинкт, който да ни спира.

Снимка – Pinterest

Невероятно е как с времето перспективата се променя. Моменти, които са ни правили щастливи once upon a time, няма да ни впечатлят толкова много сега. Не винаги усещаме колко много се променяме с годините и как всяко десетилетие от житейския път обрисува различен личен герой. Често не можем да повярваме на наивността ни като млади. Не можем да познаем сериозността в огледалото (и как прекарваме вечерите си) години по-късно. Но това е красотата на това да си жив. Колкото повече промяна и израстване има, толкова повече приключения и незабравими моменти се трупат.

Миналото съществува, за да ни учи. Бъдещето ни дава още един шанс, още един ден, който да направим незабравим. А сегашното? Сегашното е приятелско рамо, което е нужно да оценяваме без вглъбяване в това, което вече е минало или това, което тепърва предстои.

Казват, че живота се случва, докато правиш планове. Трябва да го изпиташ, за да повярваш (както е с много други неща). Но наистина миналото заслужава усмивка тук там, но не и постоянно право за присъствие… или главна роля в нашите размишления.